Един ден
На четиридесет и една година се връщам на училище и трябва да гледам на себе си, както ми подсказва учебника ми, като на истински дебютант.
След като платих таксата за курса, ми издадоха ученическа карта, която ми позволява да ходя с намаление на кино, на куклен театър, на всякакви детски фестивали и в един доста голям увеселителен парк, който рекламират навсякъде по билбордовете с един анимационен стегозавър седнал в кану, който яде нещо като сандвич с шунка.
Преместих се в Париж с надеждата на науча езика. Училището ми е на не повече от десет минути пеша от апартамента ми и в първия ден отидох рано и гледах как по-напредналите класове се връщат обратно в училището след почивката и се поздравяват. Вихреха се разговори за ваканцията и гръмко се задаваха въпроси за общи познати и съученици с имена като Канг и Влатня.
Независимо от националността си, според мен всички говореха перфектен френски. Някои акценти бяха по-добри от други, но учениците демонстрираха лекота и увереност, които намирах за крайно смущаващи. И на всичко отгоре, за да ми е още по-зле, те бяха млади, красиви, добре облечени, което ме караше да се чувствам като Па Кетъл (герой от стар американски комедиен сериал), хванат натясно без грим и по бельо след модно шоу.
Първият учебен ден беше смазващ за нервната ми система, защото знаех, че от мен се очаква да участвам и да давам резултати. Така го правим тук – бутат всички в океана на езика и или потъваш, или плуваш.
Учителката влезе с маршова стъпка, с много силен загар от лятната си почивка и започна да изрежда безкрайни административни правила. Бях прекарал доста лета в Нормандия и изкарах и едномесечен курс в Ню Йорк, преди да заминем, така че не бях напълно изгубен в монолога ѝ, но въпреки това разбрах само половината от онова, което жената говореше.
– Ако не сте меймслспор лгпдмурктбе този път, тогава мястото ви не е в тази класна стая. Всички ли апзкиуибиксо? Всички? Добре, да започваме тогава.
Тя отвори плана си за урока и въздъхна, след което каза:
– Добре, кой знае азбуката?
Беше шокиращо, защото: a) никой не ми беше задавал този въпрос от много време и б) осъзнах, докато се смеех с всички останали, че не знаех азбуката. Същите букви като в английския, но във Франция се четат по различен начин. Знаех формата на буквите, но не знаех как звучи самата азбука.
– Ааааа. – Учителката отиде до дъската и нарисува буквата А. – Имаме ли някой в класа, чието име да започва с буквата А?
Две полски Ани вдигнаха ръка и учителката им каза да се представят на класа, да кажат от каква националност са, какво работят и да направят кратък списък на хобитата си и нещата, които харесват или мразят в този живот.
Първата Ана беше от индустриален град недалеч от Варшава, и имаше зъби с размерите на надгробни камъни. Работеше като шивачка и се наслаждаваше на тихи забавления с приятели и мразеше „комарът“.
– О, нима! – каза учителката. – Колко интересно, колко интересно! Мислех, че всеки обича комарът, но ето, от всички хора на света, точно моя ученичка се намери да мрази комарът. Как се е получило така, че да ни бъде пратена такава благословия, да ни бъде пратен точно сред нас такъв специален, такъв уникален човек. Така оригинален. Кажи ми, моля. Разкажи ни.
Шивачката не разбра какво ѝ се говори, но мигом усети, че това е нейният шанс да се почувства гузна и засрамена пред целия клас. Устата ѝ, болезнено напомняща на заешка муцуна, се отваряше и затваряше в борба за въздух и после заби поглед в скута си, сякаш правилният отговор бе избродиран с бод зад игла някъде по шевовете на ципа на панталоните ѝ.
Втората Ана се поучи от грешката на първата и каза, че обича слънчевата светлина и мрази лъжите. Звучеше като кратки отметки за конкурс за красиво момиче на месеца. Обича: прочутото чили на мама! Мрази: несигурността и мъже, които свалят жената арогантно!!!! Само че написано с криви и големи букви.
Двете полски момичета със сигурност много добре знаеха какво обичат и какво не, какви са предпочитанията им, но както всички нас, бяха ограничени от липсата на думи и това ги караше да изглеждат плоски и прости.
Учителката продължи да настъпва по всички фронтове и ние научихме, че Карлос, акордеонистът от Аржентина, обича вино, музика и „правиш секс с женските на света“.
След него дойде ред на красиво младо момиче от Югославия, което определи себе си като оптимист и каза, че хареса всичко, което й предлага животът. Учителката облиза устните си, разкривайки един лек нюанс от личността, която тепърва щяхме да опознаем – жена, която никога не зачита друго мнение и прекъсва всеки. Със злоба. Тя се нави като змия и се подготви за следващата си атака. Облегна длани на бюрото на младото момиче, приведе се към него и каза:
– Нима? А харесва ли ти вашата малка война?
Докато оптимистката се опитваше да се защити, аз френетично мислех моя отговор. Очевидно тук отворите се превръщаха във въпроси-капани и при това много неприятни.
Колко често човек бива питан какво обича на този свят? И още по-важното: колко често човек бива питан такова нещо и после подложен на подигравка и унижение заради отговора си.
Сетих се за майка ми. Една вечер, пийнала малко повече вино, блъскаше по масата и крещеше:
– Какво обичам ли? Обичам хубав стек, кървав. Обичам котката си и обичам…
Тогава сестрите ми и аз се наведохме напред, целите в слух, в очакване да чуем имената си.
– „Тъмс“* (таблетки за киселини в стомаха – бел. пр) – каза майка ни. – Обичам „Тъмс“.
Учителката уби още малко време в обвинения към момичето от Югославия, че участвало при разработването на план за геноцид, а аз си водих трескаво записки в полето на тетрадката си. И докато спокойно и честно мога да кажа, че обичам да прелиствам медицински учебници, посветени на детайлни описания на свирепи дерматологични състояния, хобито ми е много извън рамките на френския ми речников запас, а и ако разкриех едновременно познанията си по френски в комбинация с хобито си, това може би щеше да доведе до доста дълбоки противоречия и дискусии.
Когато бях извикан да се представя, без всякакво усилие предложих дълъг списък с нещата, които презирам: кървави наденици, пастет от вътрешности, пудинг от мозък. Бях научил тези думи по трудния начин. И след като бях помислил и по другия въпрос, открито декларирах любовта си към печатните машини на „Ай Би Ем“, охлузвания и рани по кожата и електрическия си апарат за почистване на пода с полиращ препарат.
Беше кратък списък, но въпреки това успях да произнеса „Ай Би Ем“ грешно и да сложа неправилния род пред машина и пред полиращия препарат. Учителката ме накара да проумея, че тези грешки са углавно престъпление във Франция.
– Винаги ли си бил такъв палицмкеерикс? – попита тя. – Дори един фюслрса тицивелмун знае, че машината е в женски род.
Абсорбирах унижението и обидите ѝ, доколкото можех да ги разбера, и си мислех, но без да казвам на глас, че според мен е направо нелепо да се слага пол пред неодушевени неща, които не са в състояние да се съблекат и от време на време да се изложат, събличайки се.
Защо да се обръщаме към лулата за пушене на крек като към дама? Или към парцала за бърсане на чинии с „господин“, след като никога нямаше да могат да изпълнят никаква мъжка или женска функция, каквато е присъща на живите същества от мъжки и женски пол.
Учителката продължи напред и успя да смаже всеки един – от Ева от Германия, която мразеше леността, до японеца Юкари, който обичаше четки за рисуване и сапун.
Италианци, датчани, тайландци, корейци, китайци – всички ние напуснахме часа с глупавата илюзия, че най-лошото е минало. Е, беше ни поразтърсила малко, но със сигурност това беше преднамерено действие, целящо да отдели най-добрите от най-лошите.
Тогава не заехме, но много скоро щяхме да разберем, какво е да прекарваш часове с диво животно и колко непредвидимо можеше да бъде то. Темпераментът ѝ не се определяше от добри и лоши дни, както е при всички нас, а по-скоро от добри и лоши мигове. Скоро се научихме как да се прикриваме от летящия тебешир и как да си пазим главите и коремите, когато ни доближеше с въпрос. Не, все още не беше ударила никого, но ми се струваше разумно да се пазим и да имаме готовност за защита срещу неизбежното.
Макар че ни беше забранено да говорим на друг език, освен на френски, учителката понякога ни използваше, за да упражнява някой от петте езика, които владееше до съвършенство.
– Мразя те – каза ми тя един следобед. Английският ѝ беше безупречен. – Истински, истински те мразя.
Е, можеш да ме обвиниш в излишна чувствителност, но и да исках, не можех да не приема думите ѝ по друг начин, освен като лична обида.
След като бях обявен за мързелив кфдтинжмф, започнах да прекарвам по четири часа върху домашното си и дори повече, ако ни беше дала да пишем есе. Предполагам, че можех да мина с по-малко труд, но бях решен да изградя нов имидж за себе си: Дейвид упоритият; Дейвид трудолюбивият.
Например понякога ни даваше упражнение от типа „довършете изречението“ и аз се занимавах, мислех идеи с часове и неизменно се спирах на нещо като: „Да потичаме край езерото, казваш? Разбира се, дай му минутка да си закача дървения крак“.
Учителката, било с думи, било с действия, ми показа, че е стигнала до заключението, че ако това бе моята идея за идентичност и лице пред класа, не иска да има нищо общо с мен.
Страхът ми и чувството за перманентно неудобство се просмукваше извън стените на класната стая и вървеше редом с мен по широките булеварди. Да спра за кафе, да питам за посока, да вкарам пари в банковата си сметка? Всички тези неща бяха извън обсега ми, недостижими, защото всяко едно от тях включваше неизбежната дейност „говорене“. Преди да започна училище, никой не можеше да ми затвори устата, но сега бях убеден, че каквото и да кажа, е грешно.
Когато телефонът звъннеше, не го вдигах и се правех, че не съществува. Ако някой ми зададеше въпрос, влизах в ролята на глухоням.
И разбрах, че страхът напълно ме смазал, когато започнах да се питам защо не продават месо на килограм през автоматите, както продават цигари и Кока-кола.
Единствената ми утеха беше, че не бях сам. Скрити и събрани на тихи групички като овце по пладне, използвайки пълния капацитет на жалкия си френски, всички ние повеждахме разговори, каквито обикновено се чуват в лагерите за бежанци:
– Някога мен плаче самотен в нощта.
– Това да бъде обичайно за аз също така, но аз да бъда по-силен от ти. Много работа и един ден ти говори красиво. Хората започват любовта скоро. Може би утре, окей?
Обратно на френската група, в която се бях записал в Ню Йорк, тук нямаше съревнование. Когато учителката забоде прясно подострения си молив в клепача на срамежливото корейче, никой не се успокояваше от факта, че за разлика от Хуеун Чо, ние знаехме страдателния залог на глагола „побеждавам“. В нейна защита мога да кажа, че учителката ни нямаше намерение да промуши момичето с молива, но пък и не отдели кой знае колко време да се извини. Каза само:
– Е, трябваше да вккдиомор кдейфула.
С времето стана невъзможно да повярваме, че някой от нас ще постигне някакъв напредък. Дойде есента и валеше всеки ден, а това означаваше, че ще ни се кара заради покапалата по пода вода, за мокрите ни палта и чадъри.
Беше средата на октомври, когато тя ме изправи пред класа и каза:
– Всеки ден с теб е като цезрово сечение.
И тогава бях поразен от едно единствено нещо – бях разбрал всяка една нейна дума. Но разбирането на езика не означава, че изведнъж ще започнеш да го говориш. Много си далеч. Това е една много малка крачка, нищо повече, и въпреки това наградата бе опияняваща и измамна.
Учителката продължи да ме хули, а аз се настаних и се къпех в красотата на всяка нова псувня и обида.
– Изтощаваш ме с глупостта си и възнаграждаваш усилията ми само с болка, разбираш ли ме?
Светът се отвори, и тогава отворът ми излезе пропит от щастие:
– Знам нещото, което приказвате точно. Говори на мен, ти, моя, моля, моя, моля.
Исус се бръсне
– И какво се празнува на четиринадесети юли? На Деня на Бастилията?
Беше вторият ми месец в курса по френски и учителката ни въвеждаше в граматиката на възвратните местоимения.
– Може ли да се пее на Деня на Бастилията? – попита тя. – Може ли да се танцува по улиците? Някой да ми отговори.
В учебниците ни имаше списък на френски празници и около тях разпръснати картинки, на които французите бяха уловени в мига на самото празненство. Целта на упражнението беше да свържем картинката с празника. Беше елементарно упражнение, но ми се стори по-логично да се използва местоимението „ТЕ“.
Не знаех за останалия клас, но аз лично планирах в Деня на Бастилията да си остана у дома и да си изчистя фурната.
Обикновено, когато работехме по учебника, имах навика да изключа останалите от групата и да карам напред сам, като се концентрирам до предела на мозъчните си способности, защото знаех, че въпросът щеше да се стовари върху мен, но този следобед излязохме от обичайната рутина. Отговорите идваха по желание и аз успях да се облегна спокойно назад и да се отпусна, уверен, че същите няколко активни ученици ще се заловят с приказките и ще участват в дискусията.
Днешната дискусия беше изцяло в ръцете на детегледачката от Италия, две приказливи полякини, и една намусена, пълна мароканка, която беше научила френски като дете, но се бе записала в класа, за да подобри уменията си по правилно писане.
Беше минала през тези уроци още в трети начален клас и сега се хващаше за всяка възможност да демонстрира превъзходството си пред нас. Задава се въпрос и тя се втурва да каже отговора, сякаш това беше някаква телевизионна игра и ако беше достатъчно бърза, можеше да се прибере у дома с някоя ваканция на тропически остров или поне с хладилник с голям фризер.
Към края на първия ден си беше вдигала ръка толкова много пъти, че рамото ѝ се скова и ръката ѝ отказа да се движи нагоре. Сега само седеше, небрежно облегната, и изкрещяваше отговора, а ръцете ѝ с цвят на бронз бяха скръстени пред гърдите ѝ. Приличаше на грамаден джин, излязъл от магическата лампа на френската граматика.
Приключихме с Деня на Бастилията и учителката мина към Великден, който бе представен в учебниците ни с черно-бяла снимка на шоколадово звънче, полегнало върху легло от палмови клонки.
– И какво сe прави на Великден? Някой иска ли да ни каже?
За мен Великден беше един от онези празници, които по-скоро бих заобиколил и отбягвал на всяка цена. По правило, нашето семейство винаги игнорираше великденските празненства в съседните неортодоксални домове. Докато хората преяждаха с шоколадови зайчета и други фигурки, аз, брат ми и сестрите ми минавахме през нечовешките страдания на епични пости, свивахме костеливите си и изпосталели пръстчета за молитва и се молехме да дойде краят на тази монотонност със или без Светия дух.
Като гърци ние имахме наш си Великден, който се празнуваше обикновено две до четири седмици след онова, което подигравателно наричахме „американската версия“. Причината е в разположението на луната в ортодоксалния календар или нещо друго, още по-мистериозно, макар че майка ми винаги бе подозирала, че нещата са нагласени така, за да могат гърците да си купят сладката трева за смучене, както и сладкишите на рязко намалена цена.
– Стиснати копелета – казваше тя. – Ако зависеше от тях, щяхме да празнуваме Коледа около средата на проклетия февруари.
Поради факта, че майка ми беше отгледана като протестантка, нашият Великден беше хибрид от гръцки и американски традиции. Получавахме кошнички със сладки, докато пораснахме, а след това Великденското зайче бе прокудено. Тези от нас, които пушеха, се събуждаха на Великден и намираха до главите си по стек цигари и една шепа запалки за еднократна употреба. Останалите получаваха подаръци според порок, който подхранваха или поливаха.
Вечерта имахме традиционна гръцка вечеря и след нея следваха забавления като например борбата с яйца, боядисани в цвят на прясна кръв. Символизмът на тези забави винаги ми е убягвал, но този, чието яйце останеше цяло след битките, беше награден с година щастие и късмет. Моето яйце спечели само веднъж. През годината, която последва, почина майка ми, обраха апартамента ми и бях заведен в спешното, където хирургът ми сложи диагноза „женско коляно“ – болки в капачката на коляното, предизвикани от често коленичене, очевидно работа на четири крака, каквато вършат домакините.
Детегледачката от Италия се опитваше да отговори на въпроса на учителката, когато беше прекъсната от вика на мароканката:
– Извинете, но какво е Великден?
Човек би си помисли, че дори и да си израснал в мюсюлманска култура, все някога в целия си живот ще да си чувал за Великден поне един-два пъти, но очевидно случаят не беше такъв.
– Не, наистина. Нямам никаква идея за какво говорите, хора – настоя тя.
Учителката подкани останалите да ѝ обясним. Полякините се захванаха с предизвикателството, впрягайки целия си потенциал.
– То е – започна първата, – един купон за малкото момче, който него се нарича себе си него Исус и… о, мамка му – приключи тя и на помощ ѝ се притече сънародничката ѝ:
– Той се него се нарича себе си Исус и един ден той умирва на две… клонки… от дървесина.
Останалите наскачахме с различна допълваща информация, която би докарала аневризъм на Папата.
– Той умирва един ден и тогава той върви над моята глава да живее с баща ти.
– Той поносвал на него себе си дългите косми и след като умирвал, първия ден се върна да каже „здрасти“ на народите.
– Той добър Исусът.
– Той правя добрите неща и на Великден ние да бъдем тъжни, защото някой го накарва да умирва днес.
Част от проблема беше свързан естествено с речника, с който разполагахме. Обикновени думи като „разпятие“ и „възкресение“ бяха извън обсега ни, да не говорим за такива дълбоки фрази като: „Защото Бог толкова обикна света, че му даде своя единствен син“.
Изправени пред предизвикателството да обясним същността на християнството, ние направихме това, което всеки уважаваш себе си човек или група от хора биха направили – заговорихме за храна.
– Великден е купон, за да ядене на агнето – обясни детегледачката от Италия. – Може яде и шоколад.
– И кой носи шоколада? – попита учителката.
Знаех думата и затова вдигнах ръка.
– Заекът на Великден. Той носи шоколада.
– Заек? – Учителката, очевидно помислила, че съм използвал грешната дума, сложи длани над главата си като уши и започна да мърда пръсти, за да се увери, че говорим за едно и също нещо. – Искаш да кажеш това? Заек. Като заек.
– Е, да, разбира се – отвърнах. – Той идва в нощта, когато един спи на легло. С ръка той има кошница и храни.
Учителката въздъхна и поклати глава, с което искаше да ми каже, че току що бях обяснил какво не е наред на държавата ми.
– Не, не – отсече тя. – Тук във Франция шоколадът се носи от голяма камбанка, която прелетява от Рим.
Поисках минута пауза, за да си го обясня.
– Но как камбаната знае къде живееш?
– Е, как знае заекът? – контрира ме тя.
В известен смисъл имаше право, но заекът поне има очи. Това все пак е нещо. Зайците се придвижват от място на място, а камбаната се движи само напред-назад и дори го прави с помощта на приложена върху нея сила, а не сама. Освен това, Великденското зайче има характер. То е същество, с което искаш да се запознаеш и да се здрависаш. Камбаната има нрав и характер колкото на един тиган, отлят от желязо. Все едно да кажеш, че на Коледа от Северния полюс политва някаква лопата за събиране на боклук, предхождана от осем парчета въглища.
Кой иска да стои буден цяла нощ, за да види някаква камбана? И защо да идва чак от Рим, когато във Франция имат повече камбани, отколкото някога ще са им нужни, и не знаят какво да правят с тях? Това е най-невероятната, най-измислената и недостоверна част от историята с камбаната, защото няма начин камбаните на Франция да позволят на чуждестранен работник да дойде и да им вземе работата. Римската камбана би извадила луд късмет, ако си намери работа да чисти след кучето на френската камбана, и дори и тогава щяха да са ѝ нужни милион документи и разрешителни. Просто не се връзваше, както и да го погледнеш.
Каквото и да казвахме, не успяхме да помогнем на мароканката да разбере какво е Великден. Идеята за един мъртъв човек с дълга коса, който живее с баща ѝ, и за „крак” от агне, сервирано върху палмови листа и окъпано в шоколад, я смущаваше и отвращаваше. Тя присви масивните си рамене и обърна вниманието си към комикса, който държеше скрит в папката си под тетрадката.
Тогава се запитах дали и ако нямахме езикова бариера, съучениците ми и аз бихме могли да обясним и да вкараме някаква логика в християнството. Самата идея ми се струва меко казано непостижима.
При комуникацията при всяка религия основната оперативна дума е „вяра“ –концепция, нагледно илюстрирана от самото ни присъствие в онази класна стая. Защо да си даваме зор да се борим с граматика за шестгодишни деца, когато никой от нас не вярваше, че някога в крайна сметка ще подобри уменията си?
Ако се надявах един ден да успея да проведа сравнително кратък разговор, без да допусна грешка, това бе съизмеримо с вярата ми, че Великденското зайче един ден ще дойде в дома ми и ще ми остави шоколадови целувки и стек ментолови цигари.
И защо да спирам дотук? Ако можех да вярвам в себе си, защо да не повярвам във всяко друго невъзможно нещо?
Казвах си, че въпреки ужасното ѝ поведение, учителката ми беше мил и любвеобилен човек, който бе взел интересите ми присърце. Приех идеята, че отмъстителният ни Бог ме бе направил по свой образ и подобие и ме водеше от едно място към друго. Непорочното зачатие, възкресението, всички безбройни невероятни истории – сърцето ми се пълнеше с чудесата и възможностите на вселената.
Но камбана? Това вече е перверзия, както и да го погледнеш.
No comments