Избери своята книга и поръчай тук С.К.Макдонъл
"По-странни времена"
С.К.Макдонъл
С.К.Макдонъл
Макото Шинкай
"5 Сантиметра в секунда"
Макото Шинкай
Макото Шинкай
Макото Шинкай
"Твоето име"
Макото Шинкай
Макото Шинкай
Осаму Дазай
"Залязващото слънце"
Осаму Дазай
Осаму Дазай
Claudine Snell
True Blue
Гери Дечева
Амантес аментес
Гери Дечева
Синята гора
Осаму Дазай
"Дисквалифициран като човек"
Осаму Дазай
Осаму Дазай
Дейвид Седарис
Един ден аз говори красиво
Гери Дечева
Хотел морал
Ноел Стретфийлд
Балетните обувки
Акиюки Носака
Приказки от военни времена . Гробът на светулките
Гери Дечева
Мутатис мутандис
Ето Мори
Цветно
Вирджиния Блак
Къщата на светулките
Вирджиния Блак
Хотел Алберта
Гери Дечева
Оранжевата гора
Вирджиния Блак
(с)цената на светулките
Гери Дечева
Закови деня
Чрез формата ни за контакт , можете да се свържете директно с нас !
Ноел Стретфийлд - "Балетните обувки"
Вече в наличност !
Ако не искате лимони, яжте локум
Сред цветята в двора било настанало брожение.
Идилията била силно нарушена от новите събития, които се обсъждали от ухо на ухо и всяко растение в двора (с фонтан и камъчета по алеите, хамак и голяма леха с домати) използвало полъха на вятъра, за да погледне към неканения гостенин.
Историята за странния екземпляр, който се появил точно до телената ограда се разпространявала с нови и все по-колоритни детайли. Разбира се, както при всяка игра на развален телефон, тя започнала като „Откъде се взе това ръбато нещо?“, минала през фазата „Говори чужди езици“ и когато стигнала до ухото на розата, която се водела нещо като лидер на коалицията „Образцов дом за красиви цветя“, вече звучала така: „Очевидно тоя грозен храст е избягал отнякъде, вероятно е отровна билка и според последните новини си говори сам и вероятно е луд.“
Розата се изплашила, че може да е някоя екзотична красавица, която да ѝ отнеме короната и лидерството, и издала заповед никой да не поглежда към странното растение, чиито листа вече се мушкали между телените ограждания и почти докосвали една маргарита. На маргаритата хич не ѝ било зле, ама смеела ли да каже?
Храстът изпитвал известно неудобство от недружелюбната атмосфера и никак не му харесвало, че корените му се заклещили точно до тоя подреден двор. Опитвал се да се изскубне и да се премести някъде в гората при дивите, но когато му дошъл акълът, вече било малко късно, защото корените се били забили доста дълбоко, а и първите му деца вече били на път да се родят. Храстът не бил прост. Разбирал от намек. Знаел, че си шушукат за него, затова решил да направи обръщение.
Един ден се покашлял силно, всички цветя наострили листенцата си: слушали, но никой не поглеждал към него.
–Скъпи обитатели на този красив дом, извинявам се да неудобството, което ви създадох с присъствието си… Не, така не е правилно, не мога да се извинявам за нещо, което е природна работа. Исках да знаете, че нямам лоши намерения и че мога да съм ви от полза. Ето листата ми са тъмно зелени и плътни и хвърлят хубава сянка, скоро ще се родят и плодовете ми, а те са така свежи и красиви. Като слънца. Ако няма кой да ги обере, ще гледам да падат далеч от вас. Можем да си говорим. Разказвам интереси истории, предците ми са пътували много, дошъл съм от топли щастливи страни. Знаете ли, че слънцето произвежда хормон на щастието, което…
–Млъкни бе, досадник. Имаме си едно слънце на небето и едно в двора и това е нашата кралица Розата – обадила се шипката, която била по-грозновата, но пък заради приятелството ѝ с розата, останалите цветя били принудени да приемат злия ѝ нрав…
Храстът млъкнал. И се затворил. Обърнал дебелите си тъмнозелени листа настрани и с копнеж гледал към небето и прелитащите птици. Един ден усетил нещо да го гъделичка и когато наострил слух чул едно тънко гласче.
– Много ти е сладка сянката. И миришеш хубаво – казала мравката Алберта.
– Мхм – отвърнал замислено храстът.
– А тези зелени неща какви са? Приличат на зелени сливи. - Не са сливи, но са кисели. - И какво правиш тук?
– О, преди време едно от децата на стопанина изплю една семка и съм се родил от тази семка, така поне ми каза една преминаваща врана. Уж щеше да ми прави компания, но се влюби и замина на сватбено пътешествие. Може вече да е родила, знам ли. Беше хубава компания.
– Унил ми се чиниш – казала Алберта. – Тези кокошки вътре не те харесват, нали?
–Кокошки ли? Къде има кокошки?
– Не си от мъдреците ти. Кокошка се казва на плиткоумно същество.
– А, да, ако става дума за красивите вътре, не, не ме харесват. Ама и аз не ги харесвам. - Искаш ли да ти правя компания след работа? Аз работя по цял ден. Събирам храна за зимата, но съм сама и след работа мога да идвам. Имам време. Мога даже да ти почета.
И така мравката Алберта идвала всеки ден и четяла на лимонения храст приказки, които представила като написани от великата писателка Вирджиния Блак, но всъщност тайно пишела сама върху орехови листа, които пазела в една кутия от бишкоти, която едва замъкнала до дома си. Някои от листата били поувехнали, изсъхнали, даже надробени по краищата. На места Алберта интерпретирала, понеже не си разчитала писането.
Лимонът ту се смеел, ту плачел. Плодовете му натежали от копнеж и огънали клоните му. Цветята в градината наостряли уши за приказките на Алберта, но понеже имали стриктни указания, не коментирали, а и били прекалено заети с програмата за деня – да хвалят цветовете на Розата.
Един ден докато мравката разказвала за любовната история между едно глухарче и един средиземноморски вятър, някой врязал мотика в корените на лимона. Храстът усетил как кръвта му изтича в земята, а сълзите му почти удавили скритата в листата му Алберта. Някакъв човешки глас обяснявал, че храстът може да живее в къщата и когато на хората им притрябва лимон, да си скъсат.
Тогава лимонът, който както вече знаем не бил прост и много добре знаел поговорката, че когато животът ти даде лимони, трябва да ги стискаш в очите на хората, събрал сили, пръснал плодовете си на парчета и стискал където свари. Мотиката паднала до него, разнесли се викове „Тоя храст се бие“, разтопуркали се хора, грабнали секири, чукове, пирони и обградили нещастното растение.
В този миг от небето се стрелнала черна сянка, чул се оглушителен размах на криле, и преди някой да се усети, Орелът, който както помни нашият любим читател се опитвал да стане мравка, се спуснал и за миг изскубнал храста заедно с мравката и ги понесъл далеч в гората.
След време Орелът и мравката успели да изкопаят дупка за корените на лимона, точно до поточето, недалеч от дома на мравката. Полели изстрадалите му коренчета и Орелът му провел една психотерапевтична сесия, за да се освободи от стреса.
Минало време. Сладко-киселите плодове на дивия лимон освежавали и разхлаждали пътя на някой странник. Сядали под сянката му за малко, любували се на киселата му грация, отдъхвали, помечтавали и си тръгвали. Някои дори се завръщали. Една дама дори си направила татуировка с надпис Lemon. О, не, бъркам, това бях аз в Кипър.
Боно от U2 също минал и написал песен за него, а Джъстин Бийбър се изпикал в потока и в мейнстрима на музиката. Край него свивали гнезда влюбени птици, които на есен си отивали, но винаги се връщали на пролет. Понякога минавала някоя дива свиня, обирала изпопадалите му плодове и се раждали нови.
А Алберта всяка неделя правела лимонов пай за Хъни, а коричките старателно изсушавала и с Орела пиели лимонов чай.
Един лимон може да е от полза само за онези същества, които знаят какво да правят с плодовете му. Една мравка може да е от полза само за онези същества, които умеят да слушат приказки.
Пък който не харесва диви лимони, да яде локум.
" Японска литература"
Ето Мори
Цветно
Акиюки Носака
Приказки от военни времена . Гробът на светулките
Макото Шинкай
Твоето име
Осаму Дазай
"Залязващото слънце"
Осаму Дазай
Осаму Дазай
Макото Шинкай
5 сантиметра в секунда
Осаму Дазай
"Дисквалифициран като човек"
Осаму Дазай
Осаму Дазай
„Хотел Морал“ е история базирана на истински събития и хора, но дотолкова, доколкото касае работата ми като главен редактор на списание в чужбина, която продължи около една година.
Разгледайте нашите статии
Ван Гог – потапяне в оживялото изкуство
На 18 ноември 2021 година Виена за първи път стана домакин на мултимедийното потапяне в света на Ван Гог, обиколило света като „The Van Gogh experience – Alive”. Тази изложба не е първата по рода си, правени са и за други художници, но не с такъв колосален успех.
Виена е столица, в която изкуството винаги е било част от духа на града, но за десет години тук, бях успяла да видя не повече от пет картини на Ван Гог. Наистина не знаех какво да очаквам от това преживяване.
Представяме ви новите пощенски картички Амантес Аментес
За "Къщата на светулките"
Светулките светят , когато са изплашени или търсят обич. Те отвеждат Джо в шарения свят на Ана. В компанията на забавни герои , през много комични ситуации и оплетени в паяжината на малко сарказъм и тъга , те търсят моста между два свята.
" Книги"
"Събития"
Книги & Издания
За неслучайните случайности
Както вече знаем, нищо в живота не е случайност. Знаете историята как попаднах на второ издание на „Паяжината на Шарлот“ в един чарити шоп в Кипър и я купих за 50 цента и помолих вселената един ден да я има на български. И после се оказа, че аз я преведох дори.
Така се случи и с Джон Грийн. Молих всяко едно издателство, за което превеждах тогава, да го издадат, те свиваха рамене и викаха: „Кой тоя?“ И след няма и година гръмна всичко с „Вината в нашите звезди“. И имах честта да преведа три от неговите книги.
Сега не ми е за това думата, или май е.
Преди месеци, зима беше, водим спор за смешни книги. Решаваме да погледнем в Гугъл разни класации за най-смешна книга, за най-забавна книга, за най-добър сарказъм и във всяка класация започвам да срещам името Дейвид Седарис. Викам си: „Кой е тоя? Кои са тези книги?“ Поне по пет-шест негови книги на челни позиции. И си казвам или съм проста, или пак съм бляла някъде като са раздавали литературни награди.
На другия ден отивам от любопитство в Талия и питам дали случайно имат нещо на Седарис и по-специално „Me Talk Pretty One Day“. „Разбира се!“, казва жената и ме поглежда с недоумение как може да се съмнявам. Вземам книгата, прочитам първата страница и вече плащам. Слизам и чакам метрото 40 минути, че пак нещо се беше случило из уредена Виена, и чета и се смея и започвам да изпускам по малко от всяка дупка от смях. Сядам после в метрото и избухвам няколко пъти в гръмогласен сърцат смях и край мен седалките се опразват, нали така правият когато се качи някой луд.
Така, след първата книга, отидох и накупих останалите пет, които изчетох и гръмко се смях на почти всеки ред, само последната „Калипсо“ прочетох по-късно, че нямах време онова лято. Та, взех аз да питам пак издателите дали искат да го издадат, дали искат поне да прочетат един разказ. Не, не искат. „Кой е тоя?“ викат (като мен), но за разлика от мен не проявяват любопитство. И си казвам аз, давай Гергана, търси вариант. И с помощта на издателство Монт, Дейвид Седарис излезе и на български. Това вече е факт.
Знаеш ли, има неща, които те правят щастлив. Търси тези неща, намери начин да ги видиш реалност. Не търси непременно да спечелиш големите пари. Може да направиш няколко свестни неща в живота си, но нека са онези, които ти носят удовлетворение.
С две думи, Дейвид Седарис беше проект, в който се пуснах с цялата си отдаденост, защото всеки се чувства малко или много смирен пред великото изкуство да разсмееш някого. През сълзи. И да ти остане онова усещане за лимон. С мед.
Според списание „People“, Седарис е Марк Твен на нашето съвремие. Не съм напълно съгласна. Твен е забавен, остроумен и смешен. Седарис има онази киселинно-саркастична мъдрост… знаеш… когато се смееш, смееш и по някое време усмивката леко се обръща, но добрата новина е, че след малко се появява отново. Така могат да пишат само хора, които са страдали много и/или имат изключително добро око за реалността.
Гери Дечева
Накратко мнения, възгледи, събития, по-малко известни или добре забравени факти, новости от света на литературата и изкуствата и много други.
Кратки срещи
за любителите на краткото четиво.
Пишете ни